Първа случка (в минало време, да ми е за урок):

     Влязох  в банята на детската градина и окото ми се спря на няколко фъстъка, които си лъскаха грейките с едни четки баш на земята. Сапун и вода се стичаха по фаянса в канала, а ламетата търкаха с всичката сила на 4-5 годишните си плещички. Понеже бях много зло и проклето дете, веднага ми дойде на ум царствената мисъл, че трябва да мина с калните апрески като властелин  през постланото. На първата стъпка върху една червена грейка всичко бе точно и по план, но на втората така се хлъзнах, и така си нацепих кратуната в една мивка, че до ден днешен като видя кални апрески и ме заболява главата.

Втора случка (отново подхлъзнат и в сегашно време):

      Няколко години по-късно съм на село. С дядо ми пасем овците (около 100 броя от тъпите, плюс 10 кози - на цялото село са). Решавам да зарежа дядото, сестра ми и братоведите да се оправят сами и тръгвам за гъби. Гледам в едно деренце едни огромни манатарки и тръгвам да слизам надолу, без да виждам, че под мен няма път, а пропаст. И като се хлъзвам (пак ли, отново ли) на тия ми ти листа под краката ми, и като се захвърчам надолу... Инстинктивно се хващам за клонките на една бука, но това не ми помага - ужулвам си цялата длан. След няколко метра е ръба на пропастта и като минавам през него вече се сбогувам с живота. Но тъкмо след ръба краката ми намират опора - някакви корени (най-вероятно на същата бука, за която се хванах в пристъп на паника). Та стъпвам аз на корените, а с ръцете се държа за ръба. И като поглеждам надолу, майкоооо!
    Решавам да постоя така няколко минути, за да си поема дъх. Успокоявам се и решавам да тръгна нагоре. Точно тогава чувам братовчед ми, дядото и сестра ми да ме викат. Викат ме по име и поясняват "Айде идвай, че тръгваме!".

"Не моооогааааа!" - отвръщам.
"Каквооооо?" - пак питат.

     Нямам глас да им обяснявам, че вися на скала, а и сила ми липсва, премалял съм.
От яд краката ми пак се разтреперват и става страшно. "Тия ше ме убият", викам си. След няколко минути спирам да им обръщам внимание и се закатервам нагоре.

Трета случка (с участие на люлински мутри):

    Ранните 90-те. Ученик съм в гимназия. Неделя сутрин като по чудо у нас няма никой. Отварям хладилника и пускам телевизора. Таман се загледах в нещо интересно и на вратата се позвъни. Отварям и гледам три грозни мутри, с кожени якета. "Кви са па тия сега", чудя се.

- Баща ти тука ли е?
- Не.
- Майка ти?
- Тц.
- Я викни сестра ти.
- Нема я.

     Бууум, един ритник в корема. Охълцвам се. Докат" си поема дъх ония вече са у нас и тършуват стаите. Не след дълго забелязват, че у нас няма никого. Хващат ме за яката и ме помъкват навън.

- Отиваме при сестра ти - секат с думи.

      Докато ме дърпат надолу по стълбите аз се чудя дали не сънувам още.
Пред нашия вход има кафене. В неделя е пълно с народ там. Тримата юнаци ме извеждат и започват спокойно ме подбутват към колата им. От комшиите в кафенето никой не забелязва какво става. Решавам, че е жизнено важно да се забележи, че ме изкарват насила и започвам да се дърпам. Мутретата ми бият по един шамар всеки и ме натъпкват в колата. Цялото заведение пред входа се пули. Широко отворени очи.
     "Е т"ва са свидетели", си мисля. Бригадата ме кара някъде в "Mладост" и вадят един ръждив трион от багажника. Дават ми го да го разгледам и ми поясняват, че ако не им съдействам ще ми отежат главата с него. Казвам им "ок", и че главата ми трябва.

- Води ни при сестра ти!

     Заповед. Предложение, на което не може да се откаже. Започвам да ги водя по всички кафета, които знам в София. Не знам къде е сестрата. Лошото е, че не знам и много кафенета.

(Историята е, че сестра ми била 2 шамара на някаква пикла от училището й, онази се оплакала на майка си, майка й се жалвала на брат си, а той викнал приятелите си и така тези ми идват у нас, в неделя сутрин).

   Момчетата искат да раздават правосъдие. Канят се, че сестра ми ще стане проститутка, а баща ми ще бъде бит. Не им казвам, чe той всъщност e полковник и е малко труднo да го биеш. Лъжа  ги, че е ватман, а майка ми - пенсионерка.  Доста са глупави. Решават кръстословица и единия пита "Какво е това ПъкЕл с 2 букви?". Казвам им. Не се впечатляват от високата ми култура. Нито от ниската тяхна. Един час след сценката,  на единия му звъни телефона. Оня вдига, казва два пъти "Да" и веднъж "Добре", и заповядва на шофера да кара към нас. Пред блока си намирам четири полицейски коли. Хората от кафенето записали номера, таткото ми се прибрал и ги издирил точно за шест минути кои са.

     Качват се в нас да си говорят. Не знам какво са си говорили.

Повече не чух за тях.